Завръщане към себе си

 Случвало ли ви се е да се погледнете в огледалото и да не се разпознаете?

Това се случи с мен в началото на тази година. Изгубих всякакво желание да се грижа за себе си и единственото, което правех, беше да лежа на дивана и да потъна в света на Нетфликс. И когато се осмелих да се погледна в огледалото, срещу мен стоеше един призрачен образ със сива кожа. Това ли съм аз? 

Осъзнах, че последната година ми се е отразила по-тежко, отколкото предполагах. Разбрах го точно по това, че нещата, които преди ме зареждаха, вече не ми носеха радост, сякаш всичко е безсмислено и няма защо да полагам усилия за нищо.

А винаги съм имала интерес към модата, към красотата, към елегантния интериор и етикета. Но особено към модата. За мен тя е изкуството, което кара сърцето ми да прескача. 

Детската ми мечта беше да стана манекенка. Коридорът вкъщи беше модният ми подиум, а с един стар неработещ фотоапарат си правих въображаеми фотосесии с абитуриентската рокля на майка ми и една уникална черна рокля от тафта и дантела, някога носена от баба ми. 

Тогава бях сигурна, че модата ще е с мен винаги, че ще ходя само на обувки с високи токчета, с безупречен грим, прическа, маникюр и педикюр - цялостна завършена перфектна визия (също така таях надежда, че няма да ми се налага да спортувам и да внимавам какво ям, защото си бях кльощава). 

С времето човек разбира, че всички тези фантазии са далеч от реалността, че никой не е перфектен през цялото време, че не се будим с грим като по филмите, че от високите обувки започва да те боли кръста, а ако работата ти изисква да седиш зад бюрото по цял ден, то и най-елегантната ти риза ще се намачка. 

И така, ден след ден, разбит мит след разбит мит, очакванията ни за това как изглеждаме се променят. Стремежът към удобство, умората и оправданията стават водеща сила в нашия живот. Така се случи и с мен - бавно, но сигурно, те се измушиха и един по един унищожиха любимите ми моменти пред огледалото. 

Да, умората от работа, учене, хилядите задължения, които имаме, правят нуждата да сме практични все по-голяма. Няма как да не ни се разроши косата, не можем да тичаме по разбитите тротоари на десетсантиметрови токчета, нито да носим екстравагантни тоалети, препускайки по подлеза между супермакета и аптеката. 

Но в живота всичко е баланс. И докато ни се иска да сме в едната му крайност, често се оказваме в противоположната. Скриваме се зад оправданието, че нищо специално не правим, че нямаме повод да се гримираме и че анцугът си е супер тренди (а не че само той ни става). 

Първоначално ми се струваше глупаво, че ми липсват обувките на ток, че искам да си сложа грим преди да почистя с прахосмукачката и да си облека някоя рокля, с която да се разходя до кофата за боклук пред блока. Сега обаче си давам сметка, че това е някакъв зов за помощ, идващ от изгубената част от мен - тази, която се радва на красивото и която иска да се наслаждава на малките моменти.

Знам, че аз не съм дрехите, които съм облякла, нито прическата, декоративните възглавници на дивана или цвета на червилото ми. Аз съм си аз, където и да се намирам, каквото и да правя, както и да изглеждам. Всички тези неща ми помагат да изразя себе си, но не ме определят и не ме заместват. И въпреки това, когато загубиш радостта, която преди са ти носели усещаш, че си загубил част от себе си.

Все пак съм благодарна за седмиците, които прекарах на пауза, защото най-вероятно от това съм имала нужда. Когато си стресиран, напрегнат, с повишена тревожност, е нормално да чувстваш необходимост от повече почивка, тъй като тогава всяко малко действие ти коства твърде много усилия. Но сега, след срещата ми пред огледалото, мисля, че е време да започна трансформацията си, която ще я нарека “Завръщане към себе си”. 

Защото идва момент, в който знаеш, че си приключил с оцеляването и си събрал сили за ново и вълнуващо начало. Време, да спреш да живееш в миналото, да смениш нагласата си и да се отправиш на пътешествие към едно по-добро бъдеще - да се грижиш за себе си, да обичаш себе си и да правиш нещата, които ти носят радост.

И макар, че за всеки тези неща са различни, това, което е общо, е усмивката, която ни озарява, щом се потопим в любимите ни занимания. А когато се лишим от тях, се чувстваме сякаш сме изгубили идентичността си и сме предали себе си. 

Да, понякога в живота ни се случват събития, които взимат превес, които са по-важни от нашите хобита, затова нека сме по-мили към себе си в тези моменти. Нека не се обвиняваме и да вярвам, че времето да се завърнем към тях ще дойде отново. Освен към себе си, нека сме добросърдечни и към другите - не знаем дали някой не преминава през тежък период. Нека сме добри един към друг и да се опитаме да намерим начин да си помагаме.